Как съхраних Себе си + ПОДАРЪК Гривна

Описание

Бърнаут, панически атаки, депресия, натрапчиви мисли… има ли как да излезем от омагьосания кръг? За щастие отговорът е ДА! Има как да върнем Живота си обратно!

В тази книга ще споделя с теб една много лична моя история, ще те преведа през различните състояния, ще те запозная с тях, ще ти покажа какви са причините. Ще ти покажа, че те не са нещо лошо и идват при нас с причина, ще разбереш и как да откриваш тази причина, за да може да вземеш най-доброто решение и да живееш отново прекрасния си живот, който не включва тези тежки състояния.

Тази книга ще е изключително ценна за всеки изпадащ в депресия, всеки, който губи смисъла и желанието, за всеки, който изживява панически атаки и десетки пъти чувства, че умира в тях, чувства, че губи себе си, за всеки, който има преживява стрес в живота си, който го докарва до прегаряне, паника, депресия, независимо дали е от работа, среда, семейство…

Ще споделя с теб през какво преминах и как се измъкнах. Ще споделя с теб всичките ми осъзнавания под формата на тактики, които веднага може да приложиш. Защото знам, че всеки ден изживян в някое от тези състояния е буквално казано ужас.

А ако не преминаваш през някое от тези състояния, книгата отново ще е много полезна за теб! Защо? Защото ще научиш как никога да не стигаш до тях. А това е много!

Каня те на едно приключение, каня те да погледнем всичко това с усмивка, да извлечем доброто и ценното за нас! Каня те на едно приключение, в което ще открием любовта към Себе си!

Идваш ли?

ПРОЧЕТИ ПЪРВА ГЛАВА

Изключително много се радвам, че тази книга е в ръцете ти! В нея ще ти разкажа своята история, история с много провали, с много успехи и най-важното – с много взети уроци. История за промяна и цялостна лична трансформация. Всичко, което ще прочетеш, е изключително лично и преживяно. Целта ми е да послужа като пример, да може да разпознаеш себе си или свои близки и познати или просто да видиш докъде може да стигне човек, за да разбере кое е най-значимо в неговия живот. И този пример да те води, за да живееш един много по-щастлив живот, без да е нужно да минаваш през всичко, с което се сблъсках аз.

И тъй като историята е много лична, предлагам първо да се запознаем. 🙂 Казвам се Албена или както много хора ме наричат – Бени. В момента на написването на тази книга съм на 34 години.

Интересно е, че винаги съм слушала как 33-годишнината е много трансформираща година, как се случвали някакви незнайни неща, била значима, различна и какво ли още не. Разбира се, никога не съм вярвала на това. За мен годините не са определящи, за мен човек е на толкова, на колкото се чувства, и няма значение дали е на 20, 33 или 58… Да, но се оказа, че не е точно така. Кога го разбрах!? Ами, малко преди да стана на 33.

За мен тази година бе най-наситената, най-трансформиращата, най-осъзнаващата през целия ми живот. Първоначално бях много объркана, но след това разбрах каква е идеята на точно тази година, поне при мен.

За мен 33-годишнината беше годината, в която се изправих пред по-големите си страхове, пред всичко, от което съм бягала, което съм отлагала, което съм се правила, че не съществува… Година много тежка, но и изключително важна, дори прераждаща. Благодарение на нея успях да се изправя, искам или не, пред всичко това и да се справя с него. Разбира се, резултатът накрая беше прекрасен. Както се казва, след бурята винаги изгрява слънце. Моята буря бе силна и опустошаваща, но и слънцето, което изгря след нея, си заслужаваше. Заслужаваше си всеки един момент!

И ако ме питаш дали бих се върнала и отново изживяла това, отговорът ми ще е: НЕ, в никакъв случай! Много хора казват, че биха се върнали в миналото и биха изживели всичко по същия начин. Но уловката е, че ако се върнеш, ти ще си със сегашните си знания и умения, което означава, че всъщност ще се справиш много по-добре, с много по-малко сътресения и много по-бързо. Радвам се, че съм взела уроците си, радвам се, че съм преминала през този път, радвам се, че е зад мен и не е нужно пак да съм там. И разбира се, му благодаря от цялото си сърце, че ми се случи.

Както видя, преминах на Ти. Няма как в лична история да си говорим на Вие, нали? 🙂

Казвали са ми, че не съм най-добрият разказвач, винаги претупвам историите. Но всъщност това е само гласно, мисля, че на хартия ми се получава добре. В края на книгата вече ще знаеш. Понякога може да съм малко хаотична, но обещавам да откроя най-ценното и най-полезното за теб.

Ами, да започваме! Каня те на това приключение, дръж се здраво и се потопи в историята, и знай, че накрая има happy end!

Нека ти разкажа малко повече за себе си. Вярвам, че като личности ние се оформяме още от детството си и че всичко, което ни се случва, оставя своя отпечатък върху нас. Знам също, че родителите ни винаги правят най-доброто, на което са способни, и нямат никаква вина за това какви сме ние. Както всички нас! Ние винаги правим най-доброто, което можем в момента, на базата на своите знания, умения, път и виждане за света. Факт е, че всичко това ни оформя по някакъв начин.

Аз съм израснала в семейство, в което винаги много се е работело. Трудът бе издигнат на пиедестал. Работа непрекъснато! И разбира се, след години израсна един много добър работохолик, но за това по-късно…

Работя от малка, в началото помагах на родителите си в най-различните им занимания. И така, лека-полека, към 11-годишна възраст вече помагах с доста неща, а на 13 работих цяло лято на морето в магазин за алкохол и цигари. Към 15-годишна възраст вече активно работех в сладкарския цех на майка си. И така около 6 години, докато веднъж така си сецнах кръста, че ме „уволниха“ наложително. Работила съм от 3 сутринта до 7-8 вечерта, с почивка само за обяд.

По празниците работехме, общо-взето, денонощно. Когато хората си почиваха и се наслаждаваха на празничните дни, ние нямахме търпение да свършат, за да си починем и ние. Спомням си как майка ми ме караше и взимаше от лекции, за да не губя време в пътуване, а да свършим повече работа. Аз се чувствах много полезна, защото знаех, че работейки много, помагам на семейството си, и това ми беше достатъчно. Можех да работя, без да спирам. Спомням си как по коледните празници правех баклави по над 12 часа. Стоях на едно място и в края на деня имах отпечатъци от обувките ми на земята, на мястото, на което съм стояла. Години след това разбрах, че количеството работа няма общо с крайния резултат и печалбите, които могат да се постигнат.

Бях въвлякла по-голяма част от приятелките си и работехме заедно. Хубави години бяха… Когато човек е малък, 12-14-часовата работа изобщо не му тежи. Той има много сили, много ентусиазъм. За нас не беше проблем да работим цял ден, след това да отидем на дискотека до сутринта и направо да отидем на работа отново.  И ни беше забавно.

Когато имаш цел да помагаш на семейството си, когато имаш много енергия и ентусиазъм, работата изобщо не ти тежи… за момента. След години обаче нанесените щети се показват. Но пък хубавите спомени също са си налице. Едни прекрасни и забавни години с много смях, много работа, много преживявания!
И след моето колосално сецване, породено от влачене на 50-килограмови чували, вдигане на хиляди тави и носене на хиляди пълни кашони, работата ми в цеха приключи. Лежах две седмици на легло, докато се оправя. Имах прещипан нерв и разместени прешлени, и това на 21 години. Но с плуване и прекъсване на този тип дейности успях да се възстановя.

Спомням си, че след това отидох на първото и последно интервю за работа в живота си. Имаше няколко нива, стигнах до последното, но английският ми не беше достатъчно добър и не ме взеха. И така приключих с опитите си да работя за някого.

В цеха реално винаги съм работила за себе си, за семейството. Взимала съм ключови решения и обикновено в стресови ситуации аз поемах управлението, за да се случат нещата. Получаваше ми се добре. След години разбрах, че това е не защото издържам на стрес, а защото имам прекалено силна воля. Та, след цеха продължих да уча и година по-късно с една приятелка си отворихме копирно студио.

Сега е моментът да разкажа и какво съм учила, обещавам ще е набързичко. Винаги съм обичала да рисувам и след 7-ми клас кандидатствах в няколко училища с изобразително изкуство. Приеха ме навсякъде, но аз незнайно защо бях решила, че ще съм моден дизайнер и влязох в техникум по облекло. На втората година осъзнах, че всъщност това е училище за шивачки, обаче си го изкарах докрай. Дрехите ми винаги бяха с по един по-къс крачол или ръкав, но обичах бързо да стават нещата и това изобщо не ме тормозеше. Продължих да ходя на уроци по рисуване и кандидатствах в Художествената академия в София, специалност Сценография, повлияна от учителя ми по рисуване. Честно казано, изобщо не знаех какво искам да уча. Не ме приеха за едно място и за разлика от много хора, които продължават да кандидатстват, докато не ги приемат, аз реших, че един път е достатъчен, и записах Сценография в НБУ. Беше ми нужен един семестър, за да разбера, че и това изобщо не е моето. Тогава се прехвърлих в специалност Реклама. Единственото, което ми бе полезно, бяха програмите за графична обработка и след като приключих, разбрах, че е трябвало да избера Графичен дизайн, но вече беше минало. Като допълнително обучение записах и PR. Голямо лутане и чудене с моето образование!

После реших, че трябва да запиша магистратура, и като един продължаващо неориентиран човек изобщо нямах идея каква да бъде тя. Накрая се спрях на тежката и сложна специалност Мениджмънт за организационно съвършенство и мисля, че проспах повечето лекции. В крайна сметка завърших и двете неща семестриално, но така и не ги защитих. Тежеше ми няколко години, че трябва да пиша дипломни работи, непрекъснато ми изплуваше в съзнанието, мислех го и много ме мъчеше. До един прекрасен ден, в който реших, че просто няма да ги напиша и няма да защитя. Най-хубавият ден в живота ми дотогава! Сякаш ми падна огромен камък от раменете! Такова щастие и лекота ме изпълниха… И до момента изобщо не съжалявам за това свое решение. Така образованието ми в институции приключи, съпроводено с жалките ми опити да науча езици, изобщо не ми се отдават. Добре, че уча английски от 6-годишна, за да мога да го ползвам на приблизително добро ниво. Опитите ми с 5 години френски и 2 немски бяха трагични. В момента мисля, че знам по около 10 думи. Тъжно, но факт.

Интересно е и как животът се завърта! В крайна сметка, въпреки че бях много неориентирана и изобщо не знаех какво да уча, а после защо го  уча, в момента се занимавам именно с реклама, графичен дизайн, организация на събития, а и дълги години работех само с чужденци, съответно общувахме на английски език. Интересно нещо е животът, нали!?

Разбира се, ученето ми продължи, и то истинското учене! Ученето в живота, учене, което ме развива, учене всеки ден в реални ситуации и решаване на реални проблеми. Най-добрата школа! Вярвам, че човек непрекъснато трябва да учи и да се подобрява, иначе просто върви назад и умира. Средно положение няма. За някои хора ученето става в университетите, аз просто не съм от тях. Не съм и от хората, които учат от книги. Аз обичам да уча в процеса на работа, да намирам решение, да уча на момента това, което ми е необходимо. В днешно време живеем в море от информация и е изключително лесно да се учи.

И да се върнем на копирното студио. Бях на 21 години, когато го отворихме с една моя приятелка – Дари (моя кума в момента). Спомням си как обикаляхме банките, за да ни отпуснат 5000 лева кредит, с който да стартираме. Нямахме никакви пари. В банките ни гледаха много странно и направо с насмешка. Разбира се, не ни дадоха кредит. Тогава помолихме леля ми. Тя се отзова, изтегли кредит и ни даде парите, за да започнем. Няма нужда да казвам, че изобщо не знаехме къде се намираме. Виждам, че сега хора на по 18-20 години са толкова осъзнати и в час с нещата, и много се радвам за тях. Преди 10 години обаче това си беше рядкост.

Та, купихме копирна машина втора ръка, принтер и още няколко машини и започнахме. Първата година предимно си гледахме филми и успявахме да покрием само разходите на фирмата. А майка ми ми плащаше телефона. Втората година, вече придобили някакъв опит, започнахме да работим малко повече, но отново без кой знае какъв резултат. Докато един ден, ровейки се в интернет, не открих сайт за конкурси за лога на фирми. Този момент бе повратен в моето развитие. Сайтът беше американски. Стори ми се много добра идея и започнах да участвам в конкурси, отне ми 2 месеца, за да спечеля един. И това беше началото. От тогава напред 6 години работих като фриланс графичен дизайн (на свободна практика). След година затворихме офиса и започнахме да работим от вкъщи. От конкурсите печелехме много пари и нямаше смисъл да стоим в офиса и да копираме страници за по 5 стотинки. Започнахме да работим с клиенти от цял свят и разбира се, със своя вроден работохолизъм се трудех много. Истинско удоволствие за него!

В началото ставах в 4-5 часа сутринта и започвах да работя, и така до 11 вечерта. Бях много ентусиазирана. За няколко години събрах изключително много клиенти, имах адски много работа и прекарвах голяма част от времето си пред компютъра. Дори когато пътувахме, аз си носех работата и си действах. Реално можех да работя от всяка точка на света. Изкарвах над 5000 лева всеки месец, а къде отиваха – все още не зная, хахахах. Човек обикновено преживява един период, в който изведнъж, като има много,  започва да запълва някакви емоционални дупки и страст за вещи. Радвам се, че този период отмина и накрая даже успях да си спестя пари.

Тогава обаче пак се стигна до проблеми с тялото – ужасни болки в дясната част на гърба. Толкова много ме болеше, че стоях на стола и си ревях. Тогава осъзнах, че трябва да спортувам. Но за здравословно състояние ще говорим след малко, това не беше единственият страничен проблем от многото работа и стрес.

На 29-годишна възраст стартирах проекта “Здравей”, след като тотално трансформирах начина си на живот. След година спрях да работя с клиенти и започнах да правя дизайн само за себе си и да развивам “Здравей” – в началото като личен блог, а след това като голям сайт и проект за балансиран начин на живот. Това е проект с вече проведени над 20 групови детокса с над 100 000 участници, издадени 3 книги, организирани 3 фестивала, посетени от 80 000 души, стотици рецепти, стотици променени и подобрени животи.

Интересното е, че вследствие на любовта ми към работата (работохолизъм) успях да стигна нови нива на стрес и претоварване и да се върна в една много задна и начална точка – нещото, за което главно ще си говорим в книгата.

Да кажем, че накратко това е моята история. Разбира се, има много нюанси, дълбочина и още хиляди истории. Част от тях ще засегна по-напред в книгата, защото играят съществена роля.

Корица: мека

Страници: 198

Размер: 19/13 см

Година на издаване: 2019

Автор: Албена Тонкин