Защо непрекъснато съдим хората?

Здравей 😉
Днес искам да те поканя да си поговорим за една моя любима тема, тема, с която се сблъсквам всеки един ден. Нещо, което дълго време ме тормозеше и се опитвах да изкореня по някакъв начин от живота си, но накрая разбрах, че подходът ми е бил грешен.
Днес искам да си поговорим за грешките, за осъждането и изобщо за целия грешен свят, който така прекрасно сме си изградили.
В момента живея до булевард Цар Борис III в София. Този булевард има прекрасна и дълга алея, дали въздуха е чист или не няма да обсъждаме, алеята е чудесна. И всеки ден излизайки на тази алея и правейки не повече от петдесет крачки аз осъзнавам, че съм осъдила всички 5 или 10 човека, с които съм се разминала.
Питам се как е възможно това и защо се случва. Нали съм осъзнат човек, добър, искам и правя всичко, за да бъде света едно по-красиво място за всички нас. Защо тогава за секунди успявам да осъдя толкова много хора. И дори докато си задавам тези въпроси вече съм успяла да намеря кусури и на всички останали хора, с които съм се разминала. Казвам си, че това е лудост, казвам си, че съм добър човек и че точно в този момент спирам да съдя хората. Няма да се учудиш, че докато си го помислям съм успяла да намеря грешките в новите хора, които минават покрай мен.
Сещам се веднага за следния пример – в момента искам да те помоля само едно нещо, нещо много простичко – моля, не си мисли за синьо…
Не можеш да спреш да мисли за него нали? Ами да и аз правя същото като си казвам – спри да осъждаш хората и да търсиш грешките им. Така успявам да насоча цялото си внимание към това, което според мен не е както трябва – на кой му висят панталоните, кой ходи накриво, кой се е намусил, кой е рошав, по-рошав и от мен, кой се е намазал с грим все едно участва в цирк, кой е дебел, кой е слаб, кой как гледа, какво си е купил, къде си хвърля боклука, защо ходи от тази страна не от другата и така до безкрай. Мисля, че в главата ми минават по 10 осъждания в секунда хахахах. И цялото това нещо върви в мен на заден план, като на автопилот, дори няма нужда да го мисля.
И знам, че това се случва на всеки един от нас, непрекъснато. И най-интересното е, че не е насочено само към околния свят, насочваме го и към нас самите. За това просто реших да предприема една по-различна тактика.
Запитах се от къде всъщност тръгва цялото това нещо.
Поглеждайки малките деца виждам, че не се раждаме със супер сила – детектор за грешки. За децата няма значение дали детето, с което играят е черно, бяло, дебело, слабо, рошаво, изцапано… И тук насочвам вниманието си към малките деца, защото после се случва нещото, което цял живот ни кара да търсим всичко грешно в хората около нас, всичко грешно в себе си, всичко грешно в света!
Сещам се за една снимка, която ми попадна в интернет на две деца – едното с бяла кожа, другото с кафява. Майката на детенцето с бяла кожа написа каква била молбата му: Мамо, може ли да ме подстрижеш като моя приятел (другото дете)? Искам да имаме едни и същи прически, така госпожата няма да може да ни различи.
Наистина показателно нали?
И някъде в тази наша възраст влизаме в системата. И то не само учебната, системата на обществото, системата на грешките. Още от малки започват да ни показват какви са ни грешките – какво сме написали грешно, какво сме научили грешно, какво сме помислили грешно, какво сме направили грешно, какво сме изтълкували грешно, какво сме казали грешно, как сме се държали грешно и така до безкрай.
Съвсем нормално е, когато от малки фокусът ни се насочва към грешките, след това цял живот непрекъснато да търсим грешки. И това не ни прави лоши хора. Просто мозъкът ни е научен по този начин.
А най-хубавото е, че ние може да го научим на обратното 😉 Защото каква е ползата от това да се намират грешки във всичко и във всеки?!
Ще дам пример с един уъркшоп, който организираме със съпруга ми Юли. Събитието е за говорене пред публика, но в същността си е много повече и всеки, който е бил част от него, е успял да усети трансформацията и да продължи да прилага това, което случваме в тези два дни.
По време на това събитие има само едно правило – не може да се дава негативна обратна връзка.
Ако някой иска да даде обратна връзка, може да го направи само ако наистина намери нещо положително в човека на сцената. Ако не успее да открие просто си замълчава. Целта на публиката е непрекъснато да търси положителното в хората, които излизат на сцената и да го споделя с тях.
Смело мога да кажа, че само за два, два дни, в които никой не търси грешките и кусурите на останалите, хората се променят изключително много. Атмосферата става много спокойна и приятелска. Всички се сплотяват и откриват, че всеки човек носи нещо хубаво в себе си, че всеки наистина е най-добрата версия на себе си в сегашния момент и че от всеки може да се научи много!
За да спрем да съдим хората и да намираме непрекъснато грешките им, за да спрем да осъждаме себе си всеки път, когато се погледнем, за да спрем това да се пренесе и в следващите поколения е нужно да направим само едно нещо!
Не е нужно да спираме да съдим, просто е необходимо да започнем да търсим положителното в хората около нас и положителното в себе си.
Опитай се да намираш по нещо положително в хората в обкръжението ти, а всеки път, когато осъдиш някой, който изобщо не познаваш, веднага се опитай да намериш нещо хубаво в него. Така с времето ще научиш мозъкът ти да търси хубавото и доброто и постепенно грешките, които виждаш в хората около теб ще стават все по-малко 🙂
Изпитано е и работи! Продължавам да го използвам непрекъснато, защото е трудно да пренастроиш десетки години за месец 😉
А какво да направим за децата?
Ако си родител или общуваш с деца, имам една прекрасна идея за теб! Отново си я взех някъде от онлайн пространството 😉
Когато детето учи нещо, опитай се да му показваш всичко, което е направило правилно, забрави за грешките, забрави за червения химикал и задраскването! Вземи един зелен химикал и започни да показваш всички правилни и красиви неща, което е направило детето. Така ще изградиш у него нагласа да търси положителното във живота, а не грешното!
Пренеси това и във всекидневното общуване, вместо да насочваш вниманието към грешките, които прави детето, насочвай го към всичко, което прави правилно. Помогни му да се научи да търси положителното. Помогни му да се измъкне от Грешния Свят! 😉
И за финал една прекрасна притча, която прочетох в книгата на Иво Иванов „Кривата на Щастието“:
В залезът на дните си старият индиански вожд повикал внука си, за да му предаде част от мъдростта си и да го подготви за живота. „Жестока битка се води в момента вътре в мене – казал старецът на момчето. – И знаеш ли кой се бие така свирепо? Два вълка, чедо! Единият вълк е зъл, мнителен, алчен, глупав, импулсивен и самовлюбен. Другият вълк е добър, мъдър, щедър, уравновесен, трудолюбив и скромен. Тази битка продължава и кипи не само в мен, но и в теб, и във всеки друг човек на земята.“ Момчето притихнало замислено и след минута мълчание попитало: „Кой от двата вълка ще победи?“.
Старият индианец погледнал внимателно детето в очите и отговорил: „Този, чедо, когото храниш!“.
Прегръщам те!
Бени
Тази статия е част от рубриката Живот без подправки! Моля, сподели в коментарите какво мислиш по темата или какво мислиш за рубриката. Ще се радвам да ми напишеш и какви други теми те вълнуват, за да ги обсъдим. 🙂
Ако статията ти е харесала, ще се радвам да я споделиш с твоите приятели. 🙂
Полезна за всеки. От къде идва тревожността и как да я преодолеем? Тази тема ми е интересна.